31 март 2008

Понеделник

За църквата понеделник е денят на ангелския свят. За трудещите се често понеделник е начало на периода в която се творят чудеса.

Тази сутрин имах нужда усмивка и оптимизма на приятният предприемач от "Аризонска мечта", който се появяваше за секунди във филма и разясняваше житейската си философия: събуждам се сутрин, заставам пред огледалото и си казвам - днес ще бъде прекрасен ден!

Не знам дали усещах, че няма да бъде такъв. Дойдох на работа и се почнаха нервни моменти, скърцане със зъби, повишаване на тон и заявления от типа - не ми викай.

Понякога ми се струва, че сме ей тъй..


Мина ми един нервен момент и си викам: Симе, нели знайш как станува?

Полечка.
Со кротце.
Без кютеци.
Со благо.

Иначе може още на млади години го до караме до - бай, бай лайф ...

29 март 2008

Текст към снимки

Нормалните хора пишат текст и го илюстрират за по-силен ефект. Обикновено постъпва така. Днес обаче нямам история. За сметка на това имам снимки. Прегледах макар и в края на деня днешните си улов и харесах една. Да пусна само една е глупаво, затуй сторих и пиша този текст.

Подбрах още една, на две хубави момичета. Много розова снимка.:)

Те обаче ме видяха и си тръгнаха. Може би да се гримират за довечера в ...

Нали съм против културата на събота вечер, не тъгувам. Само за лявото момиче;)

28 март 2008

Хаотични хроники

Бар софийски. Вечер. Петък. Гъч. Към 22 часа сме 3:1 в полза на жените. Към 01 вече сме 1:3 в ущърб на жените. Обстановката е горе долу.

В компанията няма никой, който да не си вади хляба на бюро на която има монитор, мишка и клавиатура. Половината дочути случайно разговори из бара са за софтуер и хардуер. Чувствам се странно. Хем ми е смешно, хем тъжно. Аман от работохолици. Ние си говорим за други работи - програмистите са само двама и са пичове, не говорят за работа след работно време. За това сме и заедно, няма льохмани.

Двама от мъжовете са заети да свалят тийнките. Те с тренирани реплики ги пращат да пасат. После се изнасят далеч или в друг бар. Ние си лафим по между си и със срещнати случайно познати.

Към 1 и нещо се довлече някакво дупе с някаква си. Чучна се до мен. Опитва се да ме впечатли с познания по математика. Рекох му че не фърфи. Дудне ми за работа - теглих му една. Да си говори за това колко голям сис админ е с друг, не ме впечатлява. Говорим за фантастика. Скучая, поддържам разговор, чудя се дали ще ходим на клуб. Няма да ходим. Перкам по едно око на Нацето, щото е на градус а девойката е относително читава като външен вид, но явно не е впечатлена от него.

По едно време две п*тки дойдоха да се осведомят дали сис админа ще се чука с тях тази вечер или да ходят на клуб. Ням да се чука с тях. Взеха си довиждане. Едната изглеждаше прилична, твърде добре за гномчето до мен, дето я има, я не лев и седемдесе.

Писна ми и си взех такъмите горе долу по същото време когато гномчето с някаквата тръгна разочаровайки моя човек, който реши да се утеши с друга.

По пътя към денонощния и в таксито си мислех за цинизма на някои п*тки или тяхната простота. Простота да се впечатлиш от заплата зад която има гном обичащ да говори за математика и маршрутизатори, заплати и духовността му се проявява в четене на научна фантастика.

"Няма да правим секс тази нощ, нали? Добре, ние тръгваме.".

Шантави диалози

Из "Български роман на годината", организиран от фондация "ВИК".

- Фани, майка, само за едно те моля - да се пазиш..
- Пазя се.
- Не за това. Да се пазиш за първата брачна нощ. Да си останеш девствена... Нали си девствена? Фани?
- Да. За съжаление съм.
- Слава на Бога. Едно ще знаеш. Мъжете уважават жените, когато не са били с друг мъж. Не ги бият.
- Майко!
...

До тук 6.50 за романа не си струват. Продължавам нататък:)

Едно емоционално признание

Тази сутрин чакайки на спирка на градския ни транспорт слушах радио. По радиото интервюираха пожарникарския генерал от запаса Борисов. Освен пожарникар този мъж е и не формален лидер на политическа партия ГЕРБ.

Коментирайки местните избори през 2007 г-н Борисов громеше порочната практика във всички досегашни избори - купуването на гласове. Заяви, че в много от общините, където е имало явно купуване на гласове ГЕРБ са се класирали на трето-четвърто място и добави: "защото нямахме пари".

Нямали пари. Ами ако имаха пари?

И друго ми бе интересно в това интервю. Попитаха г-н Борисов за скандалите в МВР. Той понаплю премиера, призова към предсрочни избори и добави, че докато той бил главен секретар с големите правомощия тези които сега: разтърсват МВР в борба за власт, работели ползотворно и за благото на родината.

На последващите въпроси - за какво се борят тези вишестоящи в МВР мъже - г-н Борисов отговори буквално мънкайки - не знам. След като ми заявиха, че това едва ли е така, защото той познава тези мъже г-н Борисов заяви, че знае, но това са лични неща, а той като достоен мъж не можел да разгласява.

Емоционален човек е г-н Борисов. В един момент громи г-н Станишев и тройната коалиция, след това мънка като виновно дете. И пари си няма. Поне партията му ГЕРБ. Живи да ги ожалиш!

27 март 2008

Магазинче за резервни части. За хората обградени с любов, от хората за които няма любов.

Трансплантацията на органи помага на хиляди хора по света да продължат живота си, а понякога дори да заживеят сякаш отново. Всеки ден от сайтове, радиостанции и телевизии сме призовавани да дарим дребна или не съвсем сума за да спасим нечий живот.

Шанс за всички!

Уви, понякога за да дадат шанс за продължаване на живота на един човек, органите или липсата им става причина за смъртта на друг. Играта е голяма, оборотите в световен мащаб са може би за милиарди. Наркотиците пасти да ядат. Риска е по малък.

Риска е по малък за Тях - лошите. Риска ние да идем за резервни части е голям. Не ми вярвате ли?

През 1987-а или 1988-а година мъж на около 55 години с бъбрек подлежащ на операция бъбрек влезе в болница. Държавата бе тоталитарна България. Операцията е успешна и той се прибира у дома си. Хубаво, но спира да уринира. Не може. Минават ден, два и той отива на лекар в третия ден след прибирането си от болницата. Учуденият лекар гопита - ама ти още ли си жив?

Освен болния бъбрек му бяха взели и здравия. Града - Петрич. Времето разделно. Разделяхме се с тоталитарния комунизъм. Времето си мина, а човека си замина.

Преди години четох, че в Бразилия вадели очи за трансплантация от хиляди безпризорни деца направо с лъжичка. Не знам дали е истина и дали така не се увреждат нервите, но това че тези деца често отиват в разфасован вид към по-богатия и платежоспособен свят е сигурно.

Такава е съдбата и на много наши сънародници. Я по тъмно, я по светло зелени. Като в онзи виц, но не е смешно. Страшно е!

Как ми хрумна да разказвам страхотии сутрин рано ли? Ами просто. Преди няколко дни търсех информация за артистка, но попаднах на страница посветена на една друга Катя Иванова, безследно изчезнала.

Писах на оставената за връзка електронна поща за да разбера дали има добър финал тази тъжна история и тази сутрин сестрата на момичето ми отговори.

Финала още не е дошъл, не и за семейството и. Ето част от писмото: "За съжаление няма никаква информация за нея. Толкова години, какви ли не хора я търсиха, какви ли не връзки използвахме. Последните версии са, че или е видяла нещо, което не е трябвало да види, или че е изнесена като донор на органи. Прекратиха преписката по документацията и ни предложиха след определен брой години да я обяват за мъртва.".

Не сме застраховани уважаеми госпожи, госпожици и господа.

Селската ми баба вика: Господ да чува!

Чувайте се, чувайте и близките си. Оти само на Господ можем да разчитаме, от държавата ако не си големец - помощ йок!

26 март 2008

Кой? Аз ли? Е, аз съм музикален пумиар.

Слушам си аз музиката от филма Котън клуб и решавам да видя какво има в тубето за Ring Dem Bells. Оказа се, че няма нищо интересно, но пък от клип на клип се заслушах в записи на Лайнъл Хемптън. И докато го слушах се сетих за филма Рей, където Куинси Джоунс отива при Рей Чарлс и му разправя: Лайнъл Хемптън ме покани да го придружа на турне! Лайнъл Хемптън, пич! И ми стана едно смешно, едно драго, гледам си клипове и виждам тези тримата веселяци.

Лайнъл Хемптън , Луи Белсън и Дон Лемонд



Седя си, гледам тези магьосници, усмихвам им се и изведнъж си спомних как Стоян Янкулов закри с близо 15 минутен сет една Аполония.

Ей, би рекъл Дилбер Танас - страшно нещо е тва човешкиот мозък!

И след като се накефих на майсторите на палките си пуснах това, за да си танцувам и плакна очи:



Ха-ха-ха, смейте ми се бре:)))

25 март 2008

Наблюдение

І. Чалгаджиите, хората с беден речник, понякога такива с техническо или икономическо образование, обичащите да се информират от телевизията и др. говорейки за себе си използват думата личност.

Човек или личност? Въпрос на избор, на речников запас, кокетност или интелектуализъм?

ІІ. Съвременните хора от западните общества влагаме много труд в стремежа си да сме различни от околните, да изпъкнем сред масата, да ни забележат в тълпата. В това си усилие сме толкова силно концентрирани, че не успяваме да забележим колко много приличаме на околните, които също се стремят да са различни, забележими, разпознаваеми сред нас - човешкото море.

ІІІ. Аз съм като всички - частица чието наличие или липса не променя хода на голямата история, но с действия и бездействия оставам отпечатък в своя микро космос.


Няма значение. Усмивка моля!:)

22 март 2008

Седмица на бившите любовници

По всяко време, нейде по света има седмица на някое си кино, песен, книга, кухня и какво ли още не. Аз пък сега си имам седмица на бившите любовници.

Бившата любовница е интересно нещо. Макар и бивша любовницата е повече от скъп приятел. Мислите за нея са букет от прекрасни спомени за случки и емоции, скъпи частици от миналото. Именно затова Тя има специално място в живота ми. Тя е носител на любовта - дадена и получена. Тази жена завинаги остава специална и неповторима.

Обичам ги всички. На всяка съм дал нещичко, пък и съм получил друго. Понякога е същото, но от другиго е дваж по прекрасно. Малки частички, толкова простички и тъй необходими. Любов, топлота, интимност, предизвикани и споделени емоции. А още безброй дребни нещица осмислящи битието съвместно има за споменаване, но няма смисъл.

Обичам ги. Питам се обаче - защо Бог реши да ми припомни точно сега тези моменти от живота ми? Може би има връзка с поста и изпитанията, които сме длъжни да понесем. И аз нося. Понасям разговори за тяхното щастие и нещастие. Любовния кръстопът на една,
връзката като същински феникса на за друга, бъдещото дете на трета. Какво ли още утре?

Кога ли ще дойде и моя ред? Къде е опашката за щастие?

Нека бъдат щастливи Боже, нека намерят своето житейско щастие! Нека са преди мен. Аз не бързам, свикнал съм да чакам.


21 март 2008

Форум за блогери. Стъпка в каква посока е това?

Днес в креативен.ком прочетох кратък пост за животното наречено форум за блогване.


Отначало се усмихнах, та нали започнахме да списваме форуми заради дразнещият шум във форумите. Екстрата бе, че имахме лично пространство, което управляваме ние, но в което можем да поканим и другари, но без да се местим в отделен форум. Така си спестихме писането на правила, модерирането на форумистите и други човеконенавистни дела.

След като се наусмихвах прочетох няколко заглавия на теми, които си струват четенето: популяризиране, оптимизиране и прелюбопитното монетаризиране. Е, няма спор - темите примамват;)


А монетаризирането върви с пълна сила. Един юнак продава 20 блога:
"10 bulgaria property блога с по 10 теми във всеки за общо 200 лева
10 CRM блога с по 10 теми във всеки за общо 200 лева ...", сериозно предложение. Но уви там всички ги могат или си мислят, че ги могат тези магии.:)

20 март 2008

Много шум за нещо и история за една мечта

Косово се отдели, вдигна се шум. Всички чакаме бъдещето, което не вещае да е светло.

В блога на estrella писах за една мечта. Когато бях малък мечтаех, че някой ден и ние ще влезем в обединена Европа. Тогава и не подозирах за еврофондовете. Мечтаех за времето, когато всички са в една държава и това мерене на пишки и взиране в дълбините на миналото няма да предизвиква повече войни. Това време бе още когато в Босна имаше само криза. По онова време си мислех, че след 20-30 години ще сме близо до такова решение. Сега са минали повече от 15 години от онзи момент, половината балкани са в НАТО и ЕС, а тази мечта ми се струва все така далеч. Прилича на светлото бъдеще обещано ни от комунистите.

Косово е опразнено от сърбите още в началото на 20-ти век, така че не е редно да се правят сега на ощипани моми. Ако турците бяха заселили плътно областите от Русе до Смолян навярно щяха да сторят същото, което сториха косовските албанци. Странджа не е обезлюдена от ден или два, а знаем от проекта Странджа - Сакар как се заселват в съвремието неприятни места.

Югославия имаше няколко задни двора. Косово много години бе задния двор на сърбите, годините се събраха в много десетилетия. В задния двор човеците държат вехтории, оборски тор и като цяло не се грижат за него, освен ако не са стопани къщовнищи. Тъдява обаче държавите не са от тази порода.

На балканите се имаме за специалисти по подреждане на задни дворове, ама чуждите. На маса и на думи. И тук както по белия свят има миризливи задни дворове.

България си имаме няколко задни двора. Единия наричаме северозападнала България, другия Странджа, третия е Делиурмана, четвъртия е Западни Родопи, петия е Източни Родопи. Имаме си шести и седми, осми и девети, но не са толкова големи като територия и с не толкова остри политически, етнически и конфликти.

Обаче едно е да си отделен, захвърлен, забравен или просто хората със същото гражданство да ги е срам от теб, а съвсем друго е да се отделиш административно.

Балканската история и политика е една безкрайна поредица от тъжни истории.

Балканите са място за много емоции. Аз нося своите.

Жалко за Македония. Жалко за старата, жалко и за новата.

Майната им на Гърците, дето прецакват Македония.

Майната им и на българските националисти, които я използват за боксова круша.

Майната им на сърбите, заради всичката югославска гнусота която изсипаха там.

Майната им на преселените от Косово и Албания "нови" македонски албанци. Тъкмо се бяха интегрирали християните.

Най ме е яд на мръсниците от България, Сърбия и Гърция. Гнусните типове ми приличат на средняците в училище, които не могат да набият силните. За да имат самочувствие бият най-слабите.

Аман от компрексари. До един велики на маса. До един мечтаещи за кървава слава, без да са помирисали дори ужасите на войната. Майната ви тъпа безмозъчна сган! Да можех на всяко лайно сред вас бих купил компютър свързан в мрежа с инсталирана пуцалка като CS, където всичката гнусна сган да се "избива", докато убие и последната си мозъчна клетка.

Днес имаме ново Косово, скоро ще имаме бивша Македония.


Македония звучи тъжно.

Мака, църна мака има по тоа край.

Край на експеримента

Това бе. По късно тази вечер ще включа Скайп, защото обещах да разговарям с баща ми. Утре сутринта пък имам работна среща с колеги от Варна. Всъщност бях предвидил в утрешната вечер, когато щяха да станат точно две седмици без инак вездесъщите в живота на съвремието ни Интернет пейджъри - да прекратя експеримента.

До този "експеримент" се стигна случайно. Думата експеримент е поместена в кавички, тъй като нещо до което се е стигнало спонтанно, няма цели, а и не разполага планиран срок за край не може да бъде наречено така. След като го започнах обаче, почувствах че ми допада този нов подход към работа и ежедневие. Без съмнение имам нужда от промяна на фокуса върху случващото се в моя микро свят. Експеримента не донесе нищо съществено, освен осъзнаване на липсата на зависимост от онлайн общуването.

Вместо обобщения.

Направих приятна аналогия със спирането на телевизията от есента на 96-а година, което е в сила почти до днес. То ми се отрази толкова добре, че и до сега съм резервиран към тази медия, умееща да създава много силна зависимост.

Открих, че имам време и търпение да чета писма, чрез които успешно общувам с някои от приятелите си. Любопитно бе, че това онлайн изчезване може да доведе до отчуждение с някои близки и да катализира силни и топли чувства с други, за които онлайн съществуването не е със знак - равенство на обикновения ни живот.

Най ползотворно бе времето за размисъл. Изведнъж се оказа, че имам достатъчно време за себе си, а и за четене на книги. Убедих се, че ми е приятно да се разделя с навика превърнал се почти в тик - поглед към долния десен ъгъл на монитора, където мигат съобщенията в qip icq.

Навярно ще огранича още по драстично появата си в точно тази част от виртуалния свят, отколкото го правех преди тези две седмици. Причината е проста - хареса ми!


Това е само временно примирие:)

19 март 2008

Заплесчето язе

Пш-ш-ш, браточка! Нали знайш, че живуркам нейде в други реалии и немам връзка с главния мениджър по реалититу - Литъл Систър? Усфен туй - `ич та `ич се не интересвиркам от европската, азиатянската, африкаската и австралийските визии. Баш за тва си рекох по едно време - навият ли се да направат антарктиянска - може и да перна едно ухо. Ако не кандисат и сторат само хАмериканска - леле брато - отлитам с гугутките на север! Вервам дека и ушната кал ще да ми се втечни от притока на новинки от нея и ще да се наложи да слушкам само крадена музика с ем пе три плейърченцету!

Та гле`й сега, да си дойда аз на думата - днес съвършено случайностно разбрах, че видиш ли таз година Булгаристан наместо някоя шамандура, щел да се представи на Европската визия с много джиджана песнявка от deep zone project. На т`ва му се вика джиджана старина братче!



Нали съм модерностен и още любопитностен, та рекох си за инфо да перна ухо към комшиите. Ми-и-и не са лоши, ама нашата Йоана е бая харностна - същинска радост на рабоещите за силна десна ръка :)))

А комшулуко? Скиви - турски рок, яко-о-о:))) Що немам колега дето вика - Симе-е-е пусни турско?! Подир туй на мой си ред да му река - айде, черпа те с една песнявка! На, цълувъй ми ръка и съ радувай!





Само за сведение - пичовете от deep zone project се си турнали музичката за кеф на народа в нета - да се точи и слушка съвсем легалностно.:)
Без майтап!
Еваларка - пичове, а и не само сте!;)

Пущи с`а едно ес ем ес, да се облажа и ази за инфото де! Кинта и двайс с де де се ту, ко му плащаш?!

Призив: Бойкот на стоките произведени в Китай!

След информацията за поредното потъпкване на свободата в Тибет реших да бойкотирам:
  • телевизионното предаване на олимпийските игри
  • стоките произведени в Китай
Призовавам всички да сторят същото, защото икономическият бойкот е един от малкото лостове, с които можем да повлияем на човеконенавистните китайски комунисти сътворили чудеса като "Културната революция".

За сведение - Тибет е нападнат от Китай през 1949 година. През 1951година е сключено примирие, което окупаторите наричат цинично - "Споразумение за мирното освобождение на Тибет". Това име ми напомня за "освобождението" на България, което ни носят съветските комунисти през 1944 година.

Ние сме страна, която имаше нещастието да попадне в съветската империя. Изпитали несгодите на такава окупация е логично да подкрепим стремежа за свобода на хората в Китайската империя. Не можем да помогнем на жителите на Тибет по друг начин освен чрез бойкот на стоките произведени в Китай.

Свобода за Тибет!


Бойкот на стоките произведени в Китай!

Повече за Тибет.
Вижте китайската версия за превземането на страната през 1951г.

17 март 2008

The Cotton Club

Вчера случайно попаднах на великолепния ... Котън Клуб. Многоточието в предното изречение е, защото се чудя дали да го нарека филм или мюзикъл? Всъщност - няма значение. Никакво. Това е шедьовър.

През 90-те имах касета с музиката от филма, но така и не се реших да го гледам. И тъй, снощи реших да убия няколко минути преди сън с филм по тв 1000. Цяло чудо и невероятен късмет бе, че хванах този шедьовър още в първата минута. Второто чудо бе, че познах филма след още не повече от 3-4 минути. Тази музика не може да се сбърка!

За неколцина мои познати джаз е само суинга от 20-30 години. Разпознават големите оркестри, някои си спомнят за Луис Армстронг и Дюк Елингтън, но дотам. Не ми се рови в информация за колко ли още велики изпълнители възхода е свързан с Котън Клуб.


Било е магнетично място, щом още пленява умовете на хората, макар и след толкова години. Спомням си емоцията на тази музика, до която се докоснах в детайли от множество то предавания на Емил Войников за майсторите на ранния джаз.

Било е място за цялостно преживяване - музика и танци, но не точно балет.

Жалко, у нас комай нямаме пример за нещо такова.

А инак за филма - Господата Копола и Пузо са направили великолепна история. Освен тях още стотици хора са си свършили работата. Има великолепни музика и танци радваща окото в хода на инак ужасяващото гангстерско повествование. Филма е цялостно преживяване с една по-добра част от киното - емоция, която си заслужава.

Нагълец та дрънка.

В слънчевия съботен следобед се разхождах в центъра на града. Малко по рано бях чел дискусия за проблема с паркирането в блоговете на Капитал, така че бе логично вниманието ми да бъде привлечено от тази нагло спряла на 1. кръстовище, 2. спирка на градския транспорт. Мястото е централно - Т обраното кръстовище на бул. В. Левски и ул. Шипка.


Не бързах за никъде и вместо да пресека пешеходната пътека реших да почакам и да видя колко ли време след моето идване ще престои този автомобил. Не мина и минута след като се бях спрял и по маршрута си се зададе тролей. Спря зад автомобила и сигнализира с клаксон. Водача на автомобила обаче явно считаше, че включването на аварийните светлини го превръща в горд собственик на временно паркомясто напук на знаците отричащи правото му да спре, камо ли да паркира именно там.


Тролея почака, пък след като колоната от коли се изтегли заобиколи нарушителя. Стана ми интересно и извадих фотоапарата за да снимам този герой с намерението да изпратя снимката в КАТ, когато му дойде времето. За това започнах да броя "светофарите" до тръгването на наглия тип.

От минаването на тролея се бяха изредили два.

Време си минава, светофари се сменят, лаф мухабета си върви ...

И дойде време да си ходят, оборудвани с цветя.

Сметнах времето на престоя през което наблюдавах шофьора нарушител. Около две минути преди да започна да снимам и още 3 след това. Поне пет под табелите указващи, че спирането е забранено, мястото е спирка и нарушителите ще бъдат отстраняване принудително.

Ако някой се интересува от регистрационната табела на наглеца - СА 6263 КТ. Лесна, та да се не забрави, зер коли на "селяндури" по паркингите - бол. Може се обърка човечеца.

15 март 2008

Размисли за блогването

Преди време слушах по радио политик, който обясни следното: използвам блога си като архив на събитията в света наоколо и емоциите, които са предизвикали у мен. Това ми хареса. Вероятно не само хареса, защото преди няколко дни купих домейна monnio.com. Вероятно е въпрос на време да го превърна в истинско хранилище на интересни снимки и ежедневни размисли и случки.

Няколко пъти в детството съм започвал да списвам дневници, но нито един не стигна по далеч от един или два записа. Причината е проста - тези писания бяха толкова дълги и опитващи се да обхванат голям период от време напред, назад пък и настоящето. Бързо губех интерес, тъй като в главата ми нещата се случват динамично и не можех да ги запиша на хартия. Може би тогава не осъзнавах, че за мен е важно да споделям със света размислите си, а не да ги държа за себе си, тъй като аз си ги знам:)

Харесва ми свободата в Интернет. Най много ми допада духа на взаимопомощ, който го движеше в началото и който още не е мъртъв. Преди няколко дни публикувах кратки уроци в помощ на начинаещи. Смея да си мисля, че ме бива в това - може би при други обстоятелства от мен би излязъл не много лош публицист.

Трябва да поддържам умението да изразявам просто мислите си. Това бе така важно в богословския факултет. Хиляди минути съм убеждавал колегите си, че е нужно сложните неща да се казват простичко, за да ни разберат всички. Дано успея да се върна към времето, когато с пламенни речи държах вниманието на стотици хора. Не мога да забравя онази проповед срещу футболното хулиганство след която мнозина промениха надменното си отношение и дойдоха да ме поздравят, въпреки ясните ни богословски различия.

Докато стартирам сайта върху собствения домейн edinslep.blogspot.com ще остане мястото за размисли и снимки.

14 март 2008

Една седмица свобода или един паралелен пост

Подобно на мнозина други приемам Интернет като един от символите на свободата. Свобода на общуване, свободно място за изразяване, свобода вървяща ръка за ръка с кражбата на чужд труд. Това са част от асоциациите, които правя. Скоро поставих една от свободите - тази на общуването посредством комуникаторите на изпитание. Изпитанието е за мен.

Така се случи, че в съботния и неделен ден от предишната седмица не почувствах нужда да "говоря" с клавиатурата. И тъй като по традиция включвам тези комуникатори в следобедите на работната седмица в понеделник не бързах. Обеда дойде и си замина. След това четох и вършех други работи и работният ден съвсем отмина. Последва го вечерта, в която също имах по интересни неща за вършене от чата. Това се повтори във вторник, когато се избистри и решението да проверя колко дълго ще продължи периода без желание за чат.

И ето - тази вечер, около 20 часа се изпълни една цяла седмица, в която не съм включва Интернет комуникаторите. През известно време се обръщам към себе си за да доловя как се чувствам. Опитвам се да чуя себе си отвъд волята. Навярно успявам.

Чувствам се добре. Имам повече време. Не ми липсват.

За сега.

Разбира се съм изолиран от някои приятели. Не съм в крак с новостите в живота им, но чувствам как злобата на деня не ми липсва. Причината е проста - с желаещите можем да разменяме електронни писма.


Днес е и петият ден от Великденския пост. Чувствам се добре и храните с животински произход не ми липсват.

Вече една седмица у дома пия "сребърна" вода.

Сега се надявам здравето ми да се укрепи, защото му е време. Свърши работната седмица с работа до 22 часа.

Утре е важен ден! Дано е и хубав:)

Обичам изгревите

Изгревите са едно от нещата, които ме зареждат. Сред другите са жените и планините.

В юношеството си ги посрещах преди сън. Сега ги посрещам преди да заспя отново.

Благодаря на Бог, че ми позволи да се насладя отново на тази красота.


В разказ прочетох смешно сравнение - еди кой си наркотик бил по хубав и от секса, а нямало нищо по хубаво от секса.

Когато постите свършат искам отново да съчетая изгрева и секса на балкона:)

13 март 2008

Псевдо градско изкуство

Истината, цялата и само истината...

Интересно е да се наблюдава как графитът си заслужи мястото сред изкуствата. Той наследи в масовото съзнание почетното място на авангардистите, които започнаха да осребряват напредничавата или просто налудничава мисъл. Не споря - паралиите още десетилетия ще продължат да дават пари за цапаница върху платно, черно кръгче върху бяло платно, а по консервативните сред тях за намигаща Мона Лиза.

Авангардът обаче не го канят в галериите, той разбива стени с главата или пък, както става по-често рисува глава на стената.

Авангардно изкуство в галерия е като сноб в гето, тъй като обратното твърдение е невъзможно. Хората от гетото не ги пускат в снобските сборища.

Цялата тази словесна плява предхожда нещо простичко - забелязах човек със фрак и лачени обувки в гетото, наметнат с пухено яке. Негово величество Чичко Паричко - предрешен и страхливо оглеждащ се.

Ето го в подлеза.

На площада. Полегнал.


Ухилен .

И там дето му е мястото - на стена осветен от прожектори.


Истината, цялата и само истината...


... от Понеделник до Петък.

Я вземи се гръмни, батка!




п.п. Това е юбилейната стотна публикация в този блог:)

11 март 2008

Добре ми е така

Нейде след като изпратихме по-живо по-здраво старата година забелязах, че навикът да включвам интернет пейджърите едва след като денят преполови е не моментна прищявка, а тенденция. Дните се търкаляха, а аз ги включвах все по-късно.

Постепенно започнах да се сещам за тях само когато се налагаше да общувам с колеги или партньори на фирмата. Дори включен бях със статус "отсъстващ", "отпочиващ" или "не безпокойте". Това обаче не спираше хората решили да си "побъбрят" с мен за да пропъдят скуката.

Навярно последното ме предизвика към размисъл. Той пък доведе до извода, че когато не съм "включен" работя по-спокойно, имам време за четене на новини и анализи и дори остава време за почивка.

Щрак - светна крушка. Бе от старите - със жълта светлина, много вредна за очите и съвсем не екологично чиста. Въпреки това започнах експеримент.


В почивните дни не почувствах нужда да "разговарям", а в първите два дни от работната седмица не включих пейджърите и докато бях на работа. Чух по телефона с брат ми, който изглежда мислим за едно и също - няма "разговор" достоен да замени бира в приятна компания. Уговорихме се да пием по бира. Днес пък пих кафе с баща ми.:)

Доволен съм, макар че няма съмнение - скоро ще се наложи да се "включа". До тогава обаче съм с розова риза.
Охо, тя ми отива!

06 март 2008

Информираните живеели по-добре, ама четенето лекува

Спекулативното твърдение, че информираните хора живеят по-добре трови умовете на съвременните хора. Добре си живеем - спор няма. Повечето си имаме и режим: сутрин гълтаме хапове новини от изминалата нощ, сетне от текущия ден, вечер някои ги получават смлени на пюре и поръсени с интерпретации от кутията с подвижни образи. На следващата заран най-пасивните си ги взимат от сутрешния вестник. Някои към вестника добавят доза кафе.

Тъй като електронните медии, включително и тези в Интернет "изяждат" пазарния дял на печатните медии те поднесоха своя удар. Тази сутрин няколко издания излязоха с новината - Четенето лекува!

Подведени от спекулациите хиляди граждани се заеха със самолечение пренебрегвайки трудовите си задължения.

Всеобщия спад в морала на гражданството принуди правителството да предприеме спешни мерки. На спешно свикана пресконференция в която взеха участие министър председателя, здравния и просветния министри, ректори на престижни университети и представители на лекарския съюз обявиха, че още утре Българския лекарски съюз ще публикува в сутрешните вестници специална декларация осъждаща метода на самолечение - четене.

По мcтrриsли в пИчата

04 март 2008

Ритуалите на четенето

При четенето си има толкова много табеети, че колкото и да се менят технологиите, а от там и нещата за четене едно е сигурно - докато имаме за четене ще си измисляме и навици за да го превърнем в ритуал.

Мой приятел обича да наблюдава хранещи се хора. Твърди че вижда истинската същност на човека - дивото у нас. Аз обичам да наблюдавам хора докато четат. В тези мигове, докато пречупват историята от четивото си хората неволно свалят защита си и на лицата им се вижда истинската им същност, съпреживяваща историята в четивото.

Съмнявам се, че някой осъзнава тази слабост и за това си създава стена от социални действия, защото ние хората обичаме да дирим ред в хаоса и смисъл в абстракцията. Приемам, че просто обичаме да правим нещата в живота разпознаваеми, чрез познати символи.

Кафе с вестник. Книга в парка. Закуска за шампиони пред монитора, докато очите жадно четат новостите за поредния ден.

А сред всичко, най трайно е книгата. Навярно е тъй, защото ни съпътства от векове. Та у нея за мен двете най-важни неща у една книга са размислите и трепетите които предизвиква и радостта от намирането на следващата, докато се ровиш там сред множеството в книжарницата.


„Човешкият живот не бива, да се нарича дълъг или кратък, тъй като той именно служи на мащабите, с които ние измерваме всички останали срокове.“
Шопенхаур

Размисли след един пожар

Прибрах се от работа нейде около 19.40. Щом видях пожара се обадих в диспечерският център за спешни случаи - телефон 112. Уведомих властите, че в полето част от Малашевски гробища гори пожар.

Предвид обхванатата от пожара площ, която генерираше достатъчно за да бъде подушен от всички дим се учудих, че никой преди мен не е сигнализирал за пожара.

Непосредствено до пожара има няколко жилищни блока, както и депо на градския транспорт.

Времето си минава, пожара си гори.

През няколко минути излизам и снимам.

Постоях и пред блока с неколцина мъже, които се цъкаха и се радваха, че вятъра е в благоприятна посока.

Вятъра първо смени посоката си, а после намаля. Постепенно и стихията утихна и се премести на север.

Аз обаче не мога да проумея няколко неща:
  1. защо аз пръв се обадих за пожара?
  2. защо пожарната не счете за нужно да гаси пожара, който е на територията на София град?
От този въпроси се раждат не особено приятни размисли, за едно стадо от Андрешковци, което не вика пожар - докато не се подпали собствената му черга. Размишлявах и за мечтателите, които желаят да превърнат стадото в общество.

Мечтателите обаче си имат проблем и той е в това, че общество се гради от граждани. За жалост основния ресурс в момента е - множеството отобрази на Андрешко - селския тарикат, надсмиващ се над мислещите за общото "гражданя".

На другия ден ...

Какво ти гражданско съзнание?!?

До нас гори полето!


Върнах се от работа и видях, че полето гори. Обадих се на 112 за всеки случай. Оказа се, че никой от стотиците ми съседи, не е подушил дима и не се е обадил в пожарната.


Аз съм не само възмутен но и много ядосан. Това е скотско!!!


По гадното е, че вече 10 минути пожарна - няма!


Преди да затворя телефона предложих импровизиран облог на операторката - дали аз ще кача снимки от пожара преди да дойде пожарната кола. Сега е 20,02 - пожарна няма!