31 декември 2008

Новата година

Приключи една богата на емоции календарна година. Започнах я с добри хора, които са и добри приятели и познати. Мястото бе приказно, каквито са повечето български планини. Жалкото бе, че бяхме заедно за да избягаме от самотата и проблемите си. Але-е-е хоп!

Бях взел решение да променя неща в живота си и промените започнаха. Прекратих връзка, която бе в застой и с неясно бъдеще. След туй започнах разчистване на житейските си бъркотии. Уж започнах от лесното и познатото, но постите вместо катарзис се превърнаха само в мъка. Едва дочаках края им, за да се върна в старото русло, което наивно мислех за преодоляно и забравено.

Последва бурна връзка, която започна и угасна сякаш в миг. За да не скучая - лятото бе изпълнено с неприятности в службата, които приятните емоции породени от фестивалите в Смолян и Банско само подчертаха.

В кулминационният момент, когато напрежението в службата бе почти нетърпимо се случи контузията с коленете ми. Тя се превърна в повод за неочаквана ваканция с цел лечение във Варна. Там срещнах прекрасно момиче, а в смрадливата кал намерих облекчение. Ваканцията завърши със софийски отпуск и край на почти три годишна обвързаност с фирмата.

Варненската оперна трупа бе черешката в тортата с изненади. Варненци пък, противно на слуховете не бяха никак студени към другоселците. И още - шофьорите бяха почтителни към пешеходците и зачитащи правилата за движение, а общината - почтителна към колоездачите, за чието удобство са изградени (поне в центъра на града) велоалеи. Але-е-е хоп!

Есента бе по-неприятна и от лятото. Трябваха ми месеци за да се съвзема и осъзная огромния стрес, на който бях подложен в предишната ми работа. Заради него не можех да се захвана с нищо, а това с което все пак опитвах/м сякаш се разпада(ше) в ръцете ми.

Срещнах много нови хора и връщайки се назад във времето пред очите ми изпъква невероятно разнообразие от лица и случки. Имаше невероятни кретени, като онзи програмист, който наврял пистолет в корема на момиче, докато кротко си пиехме в "Билкова". В Смолян пък имах разговор до зори с местни момчета, които едва ли някога ще видя пак. Срещи пък имаше и задочни - не една нощ в безкрайни разговори със слушалки на ушите под мотото - Скайп свързва хората. Тези разговори бяха толкова приятни, че не веднъж уморен от седене ги водех кротко полегнал на пода. Случи се и играта - аз ли съм на линията отсреща? Написах и десетки епистоларни писма.

Епистоларните писма пък се оказаха не съвсем такива, защото в последния ден на годината и буквално в последните и часове се срещнах със своя кореспондент. Е, той заминава за снежния север още утре, но пък в малък и спретнат квартет изпих чаша топло мляко, две бири и изприказвах и изслушах една торба сладки приказки. Това бе първият път, когато изпращайки година всеки в компанията откровено разказа за своите най-добри, най-лоши, най-напрегнати и други най моменти от последната календарна година. Обменяхме мисли за заслужаващи да бъдат прочетени книжки, чути албуми, гледани филми. След туй само 2-3 часа преди да изпратим не съвсем приятно интересната 2008 всеки от четиримата пое своя път с обещание през пролетта да се видим и побъбрим отново. Пожелахме си през новата година да срещнем щастието. Але-е-е хоп!

Последните часове. Прибрах в къщи, пренебрегвайки алтернативите за много хора бягащи от самотата в големи и шумни тълпи, защото макар за първи път сам в новогодишната нощ не съм самотен. Имам и сърце изпълнено с обич към близките - само преди два дни майка ми навърши 50 години, а преди 2 месеца аз станах на 30.Навярно с годините осъзнаваме краткостта на живота и нуждата да бъдем добри, по-добри, обичащи и даряващи любов. Съзнателно. Хоп але-е-е-е.

Очаквам с трепет бъдещето, което освен трудности ще донесе и щастливи моменти, защото Бог е милостив. Видях го в очите на момчето, което ме заговори днес в храма "Св. Неделя". Казва се Орлин и е родом от Русе. Може и да не е роден там, защото е отрасъл в дом за изоставени деца. Момчето е вече мъж на 24 години, грижи се сам за себе си и чака с нетърпение 3 януари, когато е първият му работен ден в София. До тогава разчита на милостта на хората и църковните организации. Тази вечер ще намери подслон в дома на ефимерий, навярно тъй ще бъде и в някои от следващите.

Орлин и мнозина като него се нуждаят от помощ. Такава не се оказва чрез смс, а сред малкото организации, които я оказват църквата. За да го правят, така както са го правили от векове църковните общности се нуждаят от средства. Не се свенете да помогнете на Църквата - Бог вижда и ще въздаде всекиму според делата. Але-е-е хоп!

Обзора тръгна и в друга посока, но аз съм емоционален човек. Навярно ще преработя този текст в следващите дни, но нищо не пречи да остане такъв несъвършен, какъвто съм и аз.

Бъди щастлив читателю и Бог да те закриля по пътя ти!

21 декември 2008

Мислех си

Преди малко докато вършех важните неща в живота се замислих за една особеност при везните. Сред най-големите ни страхове е, да не би да досаждаме някому. Толкова е силен, че може да не се обадим някому, пък дори да ни се вие от желание да го сторим. Сега изглежда прозрях, че зад това не се крие никакво благородство. Чист страх - да не би да нараним грамаданското си его имаме, колчем се окаже, че въпросната особа не мисли ден и нощ за нас.

Страха, това е друга тема за дълги писания, а ази не ги умея.

09 декември 2008

И запя народа песни, па го прослави ...

Тъй ще да е станало. Ако не е истина, не е и лъжа! Пък за туй що е лъжа и що истина - нека разсъждават философите, а ний простите да си думаме приказката, както и ни подобава - по кръчмарски или както биха казали пишман русофилтие - по трактирски. Тъй, ама къде ти сега от онез славни люде дето биха турили табела - руский трактир. Ех, байо, ей Ганьо.

Та значи информирувам се я, за делата дето се случват у родната губерня. Чета и цъкам при вестите дето се носят като топъл южен вятър из Африката. Що е чудо станало, що е то радост нродна, народна още всеобща...

Из дописка на анонимния писач: "Вестта за освобождаването на Костадин Хаджииванов се разнесе мълниеносно из футболен Петрич. Местните запалянковци изразиха гласно радостта си първо от човешка гледна точка и второ, защото знаеха, че футбол без издръжката на Костадин Хаджииванов в Петрич няма да има".

Тъй, викам си аз - тъй ще да е било! Подир туй писах на Нетинфо, из дето е таз дописка - не се съмнявайте, че за Коце Маце и песни се пеят, а при вестта, че освобождават от затвора осъден трафикант на цигари и по съвместителство местен цар и дерибей - по улиците са излезли спонтанни манифестации, досущ като онези, за които пише Оруел в 1984. Пък подир туй добавих - с нетърпение чакам материалите ви за Самоковския бияч на футболни съдии, на когото хората по улиците и ръка целуват.

Иначе у нас джурналистиката е независима и кори смело недъзите обществени. Същинска четвърта власт на гражданкото общесво, ама леко мяза на шести стълб на исляма, единайста божия заповед и трето помощно колело.

П.п. Ако мо`е да ме не биете, `е съм ви много благУдарен. Ае!

08 декември 2008

Правилата на играта

"Няма бизнес, всичко е лично."
Дон Вито Корлеоне, Кръстникът

През миналата седмица прочетох писмо от Сименс България, в което канеха журналистите да присъстват на церемония по награждава не рисунки, чиито автори деца са деца от домове за сираци. Писмото бе съвсем обикновено, а акцията не бе представена като нещо интересно. Навярно предусещайки "огромния" интерес към събитието краят на писмото бе драматичен - моля ви освен да пуснете новината и за вашето присъствие - цитирам по памет.

Както подобава писмото бе изпратено до 30-40 медии. Не се интересувах от развитието на събитието, но мога смело да предположа, че е било уважено от 3-4 стажант репортери. Вероятно след това организаторите на събитието са си сипали пепел по главите и са заклеймявали пред шефовете си безсърдечните журналисти, които не проявяват интерес дори към децата.

Искам да привлека вниманието към себе си, та се сетих за случката докато си правех чая, защото рутинните действие помагат на мудните умове като мен, да се концентрират върху единствената си задача. Дори за мудния ми сутрин ум не бе трудно да даде рецепта за привличане на журналисти на събитието.

Никакъв "бизнес", никакво обръщение "колеги". Първо и двамата знаете, че не сте баш колеги, както го знаят и ректора и студента, на когото първия казва колега. Първо със заяждане - така значи, вие сте "Милена" с три реда подпис в писмото и голяма гъзарка, а той е "колега"? Звучи като мухльо. Второ пускайки го до N брой души на твоя читател му е ясно, че за теб е един от тълпата, дори да се познавате и да е посещавал и писал за събитията организирани от вас.

Всичко трябва да е лично. Толкова лично, колкото може да стане, ако ти се заклати стола в тази криза. Стъпките са лесни и за тях съм писал не веднъж. Първо забравете за масовите мейли и пишете лично. Ако не знаете до кого, просто се обадете първо по телефона на главния или отговорен редактор. Опитайте се да го заинтригувате, ако трябва разкажете за драмата на децата. С малко късмет ще го трогнете и той ще ви каже името на грешника, който пише за скучните рекламни представления, каквото без съмнение е и вашето. Втора стъпка - напишете писмо лично до този мил човек. Трета стъпка - обадете му се по телефона и го попитайте дали ще дойде на събитието ви. Четвърта предпоследна стъпка - обадете му се няколко часа преди самото събитие и го попитайте дали не са му се променили плановете и му обяснете колко разчитате на него.

Шанса да ви отрежат при такова голямо внимание е минимален и вашето събитие ще "лъсне" на фона на десетките покани за събития в дните, в които се развива нашия сценарий.

Пета финална стъпка, поинтересувайте се от мнението на журналиста след събитието и ако пусне добър материал за вас му благодарете.

За финал. То е ясно та само ще го спомена мимоходом, че ако искате 20 журналиста на събитието трябва да проиграете сценката с 40-50. Така се прави бизнес - с лично отношение.

Учете се деца

Учете, учете, учете и пак учете, защото ако не се научите после има много, много, много, ама наистина много мъка. И срам.

В основното училище имахме по два часа на ден предвидени за български език и литература. Нашата учителка предпочиташе да си говорим за произведенията на български и чужди автори, убедена че правилата можем да ги научим добре от учебниците. Не знам колко научих за българската граматика, но успешно минавах през четвърти, пети, шеси, седми и осми клас. После продължих да се учав девети, десети и финиширах в единайсти клас. Учих и в университет точно пет години. Правих и магистратура, отново в престижен университет. След това съм писал статии за печатни издания. 

След толкова много години сега ме е яд на учителката ни, която пренебрегваше часовете по български език, както и на министерството, което допускаше обща оценка от часовете по български език и литература в училище.  Така дори да имаш слаб две по единия и шест по другия предмет, ще получиш четворка, която може да те удовлетвори и да не обърнеш внимание. Яд ме е, че на класните и контролните в училище не ме режеха за правописни грешки. Дори за това, че в университета съм писал с грешки и не са ми обръщали внимание ме е яд. 

Ей ме на. На 30 години се чувствам като четвъртокласник, който не знае частите на речта в изречението и допуска елементарни уж грешки. 

Срам ме е, та чак ушите ми горят. Изглежда че в следващите дни ще си купя учебник за 4 или 5 клас и да уча българския литературен език. 

п.п. Чудно ми е колко ли грешки имам в този уж кратък текст. Толкова ми е чудно, че чак корема ми се е свил.

05 декември 2008

Чуденка поредна

Поради что онези люде, за които не сме уважаеми ни викат тъй, а после разправят, че по тяхно скромно мнение, дето е дважди и трижди по нескромно от нашето нещата били таквиз и онаквиз.

Щуротийки ми се въртят в главата. Поради что ли?

04 декември 2008

Зимна пролет ... такива ми ти неща

Балконската врата е отворена от часове. Тамън пет. Денят е вече петък, датата е пети. Някак се връзва с петък. Сега да имах една Петканка и щеше да е почти по Дефо, ама цък.

Месеца е поредния, тази година ги докарахме до декември, а годината отиващата си 2008-а. Догодина може да пропуснем ноември, че няма много празници и да идем директно на декември. Екстра ще е, тамън и кризата дето я баят корифеите икономисти може би ще е поела към южните страни, за да досажда на африканците. Тях спина не ги изтреби, да видим кризата какви ще ги надроби, ама не и вярвам много. Виж, ако мюсюлманите и католиците си спретнат едно традиционно африканско етническо прочистване може да има работа за телевизиите и мухите.

Мухите ги няма, а е Декември. Уж е Декември, а вън мирише на пролет. Час по час излязам да дишам на балкона. Точната дума е турска - кеф. Върви в комплект с голям.

Вън усещам мириса на земя мокра от дъжда, а топлия южен вятър е онзи дето разказва приказки за топли страни. Същите в които искам да се преселя всяка есен.

Такива работи. Вярвайте ми, ама не твърде много.

Цяла вечер ми е джазово, но пишейки това ми стана канонично.

Всяка прилика със никове в скипиту е преднамерена, ама щото съм добричък съвсем не злонамерена.