Вчера детето празнува осмия си рожден ден (благодаря ви, и вашите да са живи и здрави), а за празненството бе нает илюзионист, който да изнесе програма. Човекът е добър в занаята си, бих го препоръчал, ако правите такива забави за малките – живичък мъж в края на трийсетте си години. Той има роля в това кратко повествование, защото след празника си поговорих с него.
Както си му е реда по време на представлението децата бяха много скептични към фокусите, имаше много недоверие, много въпроси защо, както и опити „око да види, ръка да пипне“, които той разбира се или парираше или умело позволяваше. Пак браво на него. Браво и на децата, за всички аплодисменти и за въпросите защо и как.
След като децата отдавна вече бяха при басейните, а ние разговаряхме с баща на две от гостуващите деца, се заговорихме и с илюзиониста. След кратък разговор за практични неща като уеб сайтове и фотография, човекът разказа за своята страст – да разбира как се движи света и след това да просвещава други хора. Това е чудесно, любопитството ни движи напред като вид.
Едва ли ще изненадам някого, че най-информираните хора проповядват истините за живота и света в ютуб и телеграм каналите си. Та и илюзиониста се информира от там за замислите на Бил Гейтс, актуалните операции на ЦРУ и МИ 6, как работят технологичните компании, за самолетите които пръскат от 12-14 километра, за да сте покорни на световното правителство и други важни теми.
Може би заради естеството на работата си, където на всяко представление се сблъсква със скептицизъм и въпроси защо, той отговаряше на уточняващите въпроси с позоваване на поне на мен неизвестни факти и идеи и щедро даваше други примери.
Хубавото е че имаше отговори на въпросите и никакви сръдни за тях, както и той не се сърдеше на децата.
Защо и защото
Няколко часа по-късно вече бях на гости на много близък роднина. Човек от поколението, за което бой с пръчка от учителите е било стандартно възпитателно средство, а след това дооформен като характер по метода на старшинката, който: „казва, показва и наказва“.
Докато бях там (естествено) имаше пуснат телевизор, по който започна репортаж за децата на Украйна в условията на война, а с жена му си говорихме по темата. Общо взето солидарно изразявахме емпатия към тези от които хептен нищо не зависи, ама им се налага да растат със звука от ПВО, да виждат разрушени сгради, пожари, трупове (в добрия случай) или парчета от хора в лошия, а някои от тях и да изпращат бащите си на фронта.
Лоша работа. Оказа се, че според роднината две дузини жертви в хулигански сблъсък между младежи в един град е основание за пълномащабна война с цел унищожаване на страната, където това се е случило. Освен това етническите общности в тази страна са си устройвали погроми по време на големите войни на 20 век и това е основание потомците им да бъдат наказани и унищожени.
И се започна – всеки уточняващ въпрос е провокация, всеки пример от типа, че почти всяка страна в Европа е минала през гражданска война и вътрешни конфликти, ама това не е основание да те нападне съседната страна – бе посрещано с обвинение, че се карам (а дори не повишавах тон).
Накрая просто спряхме, не ни е за първи път. Да, но мен още ме гложди колко му е трудно да приема и отговаря на въпроса защо. Вероятно защото не е научен да го задава още като дете.
На мен обаче и до сега не ми дава мира това, че иначе добър и грижовен човек реагира на въпросите „защо“ и „как“ като на неуважение и провокация срещу личния му авторитет.
Ситуацията твърде много ми напомня на такива, за които съм чел в спомени на хората преживели втората световна война. Диктатурите и пропагандните им машини ненавиждат въпросите и скептицизма към тезите им. Агресивни са и в крайна сметка се стига до концлагери, където несъгласните или приемат новата истина или умират.
Диктатурите мразят въпроса защо, мразят любопитството и дебата. А не бива.
Колко е важно децата да задават въпроса „защо“ и да бъдат научени да отговарят на него?
Много. При това не само деца, а и възрастните, но нали децата са бъдещите възрастни, та е добре да започваме от рано.
