Избитите в първите дни са само началото, следват процесите на "народния съд", които имат общо с правото само като форма. Подир тях са концлагерите и затворите, където умират стотици хиляди. По това време е и национализацията, където на хората се отнемат с насилие земи и домове. На младите хора се отказва достъп до образование, ако новата власт ги сметне за неблагонадеждни.
Десетки хиляди от интелектуалния и културен елит, офицери, артисти, юристи, инженери, учители, учени, свещеници и още и още - се депортирани из села и паланки, където са оставени да произвола. Градски хора захвърлени в колиби без електричество, течаща вода, достъп до медицински услуги. Най-малко десетки хиляди умират.
И преди това не сме били развита страна, а политическия живот е бил поляризиран почти като в началото на 21 век. Това кръвопускане и 45 години живот в социалистическия "рай" ни е направило такива, каквито сме днес. Не сме за пример, не сме някой, на когото да се възхитиш.
Обществото е аморфно, капсулирано най-често в семейството, идеята за общност и взаимопомощ с другите е почти непозната, екзотична. В политиката влизат най-често хора със съмнителни подбуди или откровено казано - жадни за власт и пари. Който е за работа за общо благо е смятан в най-добрия случай за глупак.
И все пак. Растат поколения, които не са обременени със спомените за комунизма, мутрите, хиперинфлацията, чакането на дълги опашки за виза за развития свят. Може би, след още едно, две поколения, когато онези които помнят измрат (като евреите, които обикаляли в синайската пустиня), ще имаме шанс като народ, да се наредим сред другите от богатия, културен, подреден ЕС.
