10 ноември 2010

Carpe diem, но и memento mori

От онзи период си спомням ясно страха. Вечното „ш-ш-шт, да не чуят комшиите”, предупрежденията да не казвам на никого за какво си говорим в къщи, каква телевизия гледаме, какво радио слушаме. Макар че това не бяха престъпления по закон, за тях се следеше и се наказваше строго. Страхове безчет. Страха от директори и милиционери. Страховете от биячите в милицията и доносниците, които в моето ежедневие бяха съседите. Всекидневните полети на хеликоптери и слуховете за поредните щастливци избягали от страната, както и за нещастниците, които са хванати от граничарите.

Немотията, празните магазини и пак страха - предупрежденията да се казва че дадена хубава дреха е купена от Гърция или Югославия, а не от Кореком, защото от къде са дошли доларите за покупки там? Страха и немотията. Немотията в магазините бе съчетана със страха, че може „пуснатото” да не стигне за теб. Страха, че магазинера може да не ти даде. Конспирациите за покупка на обикновени неща като поне приличен салам, конци, прежда, ластик за гащи. Немотия и унижения, унижения, унижения. Трябваше да си в добри отношения и с магазинерите и с майстора на телевизори, защото искаш да ядеш, искаш да гледаш телевизия, а стоките могат да свършват за теб, за телевизора ти да няма части с месеци.

Страха и ужасните примери за не свобода. Милиционерски постове на изходите на града, които проверяваха документите на всички и не можеше без разрешение нито да влезеш, нито да излезеш от този град.

Имаше ги и детските неволи - прекъснатите ваканции и тренировките за паради, наричани манифестации по случай 9 септември. Заради общата немотия с единствения и при това дълъг вълнен панталон, ризите с дълги ръкави при петричките септемврийски жеги, често съперничещи си с августовските. Какви манифести, какви другари? Манифест, едно счупено тогава понятие, както и фразата другарю. Зер не знаем кои са ни другари и кои потисници, но все се зоват другари. Зер не знаем какво е манифест?

И тайните удоволствия - от чутия и разказан политически виц. После страха, че може да те доложат на пионерските ръководители, да ти намалят поведението и да отрежат шансовете ти за образование.

Сеирите - физиономията на Живков, когато му спретнаха оставка. И пак страха и първите вълнения от очакването на свободата - сутринта на 11 ноември баба ми отиде да чака за хляб и кисело мляко. Върна се и донесе новината, че след 30 минутно гробно мълчание, някаква жена отприщила бента с думите – „защо мълчите бе, снощи свалиха Тошо!”.


Предвестниците на свободата. Да, бяхме чули за падането на Берлинската стена. Знаехме че германците от ГДР отиват в ФРГ през Чехия и Австрия. Знаехме че в Унгария демонтират телените ограждения по границата. А живеехме в град ограден от милиционерски постове. Живеехме в близост до тези телени ограждения.

Спомням си и слуховете за погрома в градинката на ресторант„Кристал”. Чу се, че Парцалев, за когото телевизията съобщи, че умрял от рак викал на този протест - „това не е филм, наистина бият!”. Наистина биеха, наистина потискаха всяка свобода, всяка свободна мисъл. Наистина, наистина – вярвайте ми. Всички гадости, за които се разказва бяха истина.

Истина е, че изпадам в бяс, когато някой заговори за хубавите неща от онези дни, а може би не трябва. Чувал съм, че отраснали в концлагерите на нацистите хора, в старините си помнят с добро славните дни в концлагера, когато са били млади. А пък живелите добре жители на Правец издигат паметник на Живков.


Carpe diem, но и memento mori. Надявам се да достигна до истински балансиран поглед назад. Ще дойде, когато премине гнева ми.

Няма коментари: