01 август 2007

Девет

През 90-те години аз изживях своя комунизъм. Той бе различен от този на баща ми и майка ми, баба ми и дедо ми. Това бе моя личен комунизъм, моята лична борба с недоимъка и пустотата, диктатурата на пролетарята и халтурата.

През деветдесетте години свободата не се движеше по кабела а вълново. Тогава бяха времената, когато учех интересни неща и откривах топлата, студената, изворната и минералната вода.

Флирта ми със задграничните радиовълни започна в детството. В ранното такова всичките ми съграждани, включително партийците гледаха и слушаха македонски радиостанции. От там научавахме нужните ни новини, там излъчваха интересни филми и дори холивудски анимации. Пак отвъд една граница живееха качествените електроуреди, модни дрехи, хубави играчки, дъвки приличащи на цигари, кидер сюрприза. Те не минаваха по радиото, но успешно мигрираха, поне два пъти годишно, когато петричани и струмчани се посещаваха взаимно.

После взех и поотраснах, дойде времето на "Майсторе, майсторе", но и на Снап, първите, вторите и последващите трепети, целувките, белотените игри до зори, среднощните опикавания на паметници, посещения на хижите от смесени компании.

Нейде тогава стоях буден до зори, за да зърна изгрева през лятото, като запълвах нощните часове с "Гласът на Америка" излъчвано за американските войски в Босна. Разнообразявах го с великолепните блус и джаз фестове излъчвани по МТВ, но това МТВ не е като онова MTV. Затова пък имахме неизчерпаем извор на шеги с пустите му Ее Ти Ви -та.

Учех истините лесно и ги възприемах с готовност и вяра:
  • радиото няма да умре заради телевизията, симфоничната музика не е "цигу-мигу", джаза не е само суинг, а жените обичат да бъдат слушани;
  • поп хитовете достигат до България след половин година, а в университета е по-интересно отколкото в гимназията;
  • мисленето никога няма да се разпространи като пандемия, а Буковски и Вонегът са по-пичове от Маркес и Ремарк.
Насладих се на опитите да рисувам, първите, вторите и третите целувки и цигари.

После дойде университета и будуванията по сесийно време. В една такава вечер в предаването "Мега час" гостуваха музикантите от Анастасиja. Поводът бе филма " Преди дъжда" великолепната им музика към него, превърнала ги в сензация, за един друг свят, свят на културен обмен и толерантност.

Вокалиста на групата каза, че много искали да дойдат и свирят в България, дори имали покани, но нашето правителство не ги пускало. Така де, що за език е това? Варварски, скитски или роден и за кого?

На журналистите в ВВС им стискаше, ама на колегите им тук - не.

Тук е земята, където е модерно да се говори на литературен език, дори имаме термин - литературен говор.

Това бе отдавна, сега е друго. Сега е модерно да си прост, скъсани дънки вече не се носят от наркомани, макар че слушащите джаз са си сноби.

Още.

А това драги ми читателю не е мой стих, а текст. Текста е на великолепната група Анастасиjа.

Край видини извори,
край извори тополи.
високите дзидини
затворени - ей, ей...

Девет земи големи,
зад високи планини
девет тени попалави
изпречени ей, ей...

Девет кули дзидини
девет враке железни
никой немой да отоври
да прерила, ей ей...

Зад високи дзидини
девет темни одаи
едно сърце те люби
заплетено, ей, ей...

Има ли юнак, да преоди

девет царства велики?
Девет рала опинци
да и скине ей, ей...

Да прерипа дзидини
да извика - юначки,
девет врати железни
отворейте се, ей, ей...

***
Животът е едно бездънно кошче. Разбра ли?




Няма коментари: