27 март 2009

Fact

Днес от дълбините на паметта ми изплуваха отдавна затрупани спомени. Удобно е да стоят там, за да могат да подсилят, оцветят или просто уплътнят усещането за ситуация от настоящето, когато и да се случи то.

Според мнозина, децата предпочитат да растат с бабите и дядовците си и причината е в усещане за спокойствие, породено от умората на бавно скапващото се тяло. Те са глупци, досущ като онези съзиращи отговора в туй, че - абе, няма значение кой какво си мисли и каква е причината. Ние децата, обожаваме бабите и дедовците си, защото те не правят забележи, колчем гледаме девойките с погледа на гладно куче втренчено в кренвирш и тем подобни тинейджърски въжделения.

Това е причината, когато малък да съм - детето на баба и дедо*. Децата са като котките, сами избират кой да ги гледа. След това, в годините възрастта се случи да бъда момчето на тази или онази мома, приятел на този, онзи, тези, онези. Подир туй нечий служител, любовник, ментор или дранител.

Случката значи: Няколко пъти отивах с баба ми, а понякога с нея и дедо ми в градския гробищен парк или казано простичко на гробищата. Обикновено ставаше вечер по здрач, което през пролетта и есента е нейде около 7-8. Обикновено ходехме там, след посещение умиращата от рак сестра на баба ми. Странното при тези посещения бе, че много често тя не можеше да намери гроба на майка си или баща си, да не говорим за тези на баба си и дедо си, които намираше с много мотане и явно облекчение.

Ще речете - горката женица, потресена от скръп бо сестра си, сега мъртва получава обругание от внука си и ще сгрешите. Аз я обожавам и обичам, но тя бе допуснала с бездействие въпросните гробове да бъдат пленени от храсти и треви.

След години скъпата ми баба се оплакваше, че дъщеря и я посещава рядко, а това си бе самата истина. Истина е също и това, че сега аз посещавам по често гроба и, отколкото дъщеря и, а и моя леля, която живее в същия малък град.

До днес честичко се ядосвах на леля си, но днес, след спомена за онизи търсения на гробове на родителите и си мисля като закоравял циник - каквото повикало - таквоз се и обадило.

Послеслов. Ако сте ми теглили една майна, заради липсата на литературни достойнтва у текста, то знайче, че аз не съм ви теглил такава, заради откровеността ви. Впрочем, пиша това, за да не забравя идеята, която някой ден ще се превърне в разказ.

Ъхъм.

* Хич не си правете труда, да коментирате езиковата ми култура. Аз съм простодушен неграмотник, който не обръща внимание на такива досадни подробности.

1 коментар:

Lemon каза...

Хубаво е, че споделяш точно такова нещо. Много хора си премълчават такива спомени, само защото мислят, че ще ги сметнат за коравосърдечни и/или мразещи. А това не намаля обичта ти. Просто си честен.